Translate

неделя, 17 май 2020 г.


Със свое Решение, местният парламент на община Родопи отпусна средства на поета Иван Мирчев, жител на село Ягодово, за да издаде своята нова стихосбирка „Хартиено момче“. 



Иван Мирчев е роден на 31.10.1978г.
През 1999г. завършва средното си образование в гр. Стара Загора. През 2006г. завършва курс по компютърно обучение, а през 2007г. курс по английски език. Междувременно се интересува от теология, право, маркетинг и творческо писане. През 2015г. е издадена и първата му книга със заглавие „Отблясъци от дъното“, а през 2016г. издава стихосбирката „Озарени пристанища“. От 2016г. е студент в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, специалност- „Българска филология“.


 От 2017г. е член на Дружеството на пловдивските писатели. От 2019г. работи като образователен медиатор по проект „Подкрепа за успех“ към МОН.

събота, 6 юли 2019 г.




Баба Гюла

Слънцето все повече блестеше, подуваше се като втасало тесто, разпервайки краищата си, от които изригваха на буци приятна и сгряваща топлина, която се разливаше по тялото. Пръските на тая благодат се вливаха в жилите ми, все още сковани от утринния студ, постепенно се отпускаха и се радваха на пролетта, която несигурно пристъпваше. На границата между февруари и март е винаги най-приятно. Зимата все още не си е отшила напълно, но му е отпуснала края, за да даде път на своята посестрима. В такива начеващи пролетни дни, хората се впущат като мравуняк навън. Да се порадват, а и да се видят с останалите. Улиците на селото се изпълват с живот, който с нетърпение чака да се размрази. В онзи ден се намирах на спирката и чаках междуселския автобус, понеже трябваше да ида до града, където трябваше да свърша някои задачи. Без да разбирам, неволно, се усмихвах. С настъпването на пролетта винаги се заражда нещо ново. И бляскави надежди, колкото и малки да са те, се надигаха из скованата ми същност, упорито напират да излязат на повърхността. Никой нямаше на спирката и малко се учудих, тъй като почти винаги се намираше някой също да има неотложна работа, но и това се случваше. Отправих поглед към дългото, извито като змия шосе, за да видя дали автобуса не се вижда в далечината, но все още не се мяркаше. Само коли профучаваха, и то от време на време, сякаш движението днес беше преустановено и всички от селото бяха се отдали на съзерцание. Градските улици, помислих си, сигурно ще са изпълнени с минувачи. Сетих се за оная приказка, в която вятърът неуспешно се опитвал да свали дебелия кожух от гърба на човека, а слънцето само се нажежило малко и кожухът бил свален доброволно. То и на хората им трябва понякога ей-толкава малко, казах си. Малко топлинка. А ние все се опитваме със сила да се налагаме над другите. Такива мисли се премятаха из главата ми, когато съзрях отдалеч пристигащата баба Гюла. Че кой не я знаеше. Изсушена като висок трън, кльощава, ала в походката ѝ, та дори в бръчките ѝ, имаше нещо стегнато и опънато. Рядко поздравяваше и още по-рядко се хващаше на приказка с някого, но то не бе защото в нея се таеше някаква надменност, а понеже винаги беше твърде целеустремена. От цялото и същество лъхаше съзнание за неотложните задачи, които я чакаха, които трябваше да свърши непременно днес, защото в града имаше няколко внуци, които чакаха на нея, за да бъда нахранени. Баща им се бе поминал, а майка им – нейната дъщеря – психически не беше добре. Самата тя живееше на село в една малка стаичка и не можеха да се сберат да живеят заедно, но това не и пречеше да напълни чантите, да се качи на автобуса и да им занесе, всичко което успяваше да събере. Внуците и, все още твърде малки за работа, чат-пат идваха да я посетят, но предпочитаха да си стоят в града. На баба Гюла, заключавах, сърце не и даваше цял ден да си стои вкъщи, докато знаеше в какво положение са нейните хора. И тя самата едвам креташе с пенсийката си, която беше минималната, но като че ли за нея си не береше грижа. Това личеше и по дрехите, и по това, че не се къпеше често-често. Нейният живот вече беше към края, че какво толкова има да мисли за себе си? Дъщерята и внуците са обаче са друго нещо. Не си спомням баба Гюла да беше се оплаквала от собственото си състояние. Очевидно тя приемаше нейния си живот такъв какъвто си е, пък и какво щяха да и помогнат жалбите? Нямаше време тя за тях. Вместо това усърдно обикаляше по-възможните бабички на нейна възраст и се мъчеше да измъкне каквото може от тях, а през другото време обикаляше контейнерите. Беше си създала цял график за работа. Сигурен съм, че стриктно разпределяше времето и контейнерите, които обикаляше, по махали. Затова можеше да бъде видяна навсякъде. Тази си част от работата извършваше сутрин. А до спирката, малко по-надолу, на около десетина метра, се намираше един от нейните обекти за работа. Баба Гюла наближаваше и можах да я огледам. Лицето и беше сериозно, почти делово. Мъкнеше редовната си количка, която безшумно се плъзгаше по асфалта, обута единствено по дебели вълнени чорапи. Рядко можеше да я види някой с обувки. Само в най-лютите дни на зимата, когато водата се превръщаше в лед или беше навалял доста сняг, слагаше някакви чепици, но щом времето се отпуснеше малко, набързо ги изхвърляше. Това беше една от нейните странности, както и онази, че хич не обичаше да се къпе. Спомних се как веднъж се качи в автобуса с две мръсни платнени чанти и половин чувал, който беше домъкнала на гръб. Всички я гледаха с неприязън. Кондукторката – безмилостна и зла жена, която познавах – я свали, понеже много миришела. И наистина миришеше. Но аз бих я изтърпял, защото града ни е близо, а и тя слизаше на третата спирка, винаги. Баба Гюла дори не се опита да се възпротиви, макара че по лицето и за съвсем кратък миг се изписа упорство. Но той отлетя толкова бързо, колкото и се появи. Тя взе чантите, нарами чувала и слезе да чака следващия автобус. Така щеше да и се наложи да чака цял час, но тя щеше да чака, спокойно и безропотно. Едва ли имаше нещо, което можеше да я отклони от задачите ѝ. А това, че бяха я свалили от автобуса, беше временно препятствие, което щеше да изтърпи. Та малко ли е видяла за годините си? Трябваше да има седемдесет, но ако някой я попиташе, самата тя не знаеше на колко е и хич не я беше грижа. Нямаше време. Това знаеше, както и че многото приказки са излишни. Затова когато приближи спирката, реших да не я занимавам, а да я оставя да продължи по пътя си. Понякога я поздравявах, понякога не. Онази сутрин в изражението на лицето и имаше нещо, което ме възпря да я попитам накъде се е запътила. Беше някак твърде вглъбена. И макар че както винаги се държеше здраво на краката си, видя ми се леко уморена. Ала това не и пречеше настойчиво да поддържа темпо. Подмина ме, а след количката – видях – чинно я следваше някакъв уличен пес. Той също поддържаше ход, а от муцуната се виеше изплезеният му език. Не знаех, че баба Гюла има другар, който я следва. Той също като стопанката си крачеше сякаш и самият той бе натоварен с твърде важни обязаности. Нито баба Гюла, нито песът извърнаха глава да ме погледнат. Забелязах, че единият чорап на баба Гюла бе зелен, а другият червен. Това не я смущаваше, защото това не беше важно. Тя стопира количката пред контейнера и запретна ръкави. В ръцете и се появи тънко и дълго дърво, което в краищата се разклоняваше и ми заприлича на прашка или на вилица с два зъба. Досега не бях я виждал в действие. Тя майсторски започна да рови в контейнера, надигаше някоя изхвърлена дреха, ако и харесаше я мяташе в количката, ако не - я пускаше обратно. Нищо не докосваше с ръце. Движенията и бяха отсечени и отработени. По едно време бръкна с ръка и извади парче кабел. Пусна го в количката и продължи да рови с инструмента. Трябваха и около шест-седем минути. Работеше усърдно и бързо. Щом се убеди, че вече няма нищо, което да предизвика интереса ѝ, прекрати дейността си. Не след дълго теглеше количката си напред, към следващия контейнер, а песът полагаше всячески усилия да не изостава. Такава я запомних баба Гюла. Дойде автобусът и аз се качих. Много скоро тя напусна мислите ми. Имах си собствени задачи, а и слънцето грееше така хубаво. От време на време я засичах, веднъж даже я спрях и я заговорих. Така разбрах за дъщеря ѝ и внуците ѝ. Не се мина много време и научих, че е починала. Дето казват хората, на крак. От стаята и изхвърлили огромна купчина дрехи и ненужни вещи, които бе събирала. Внуците, разбрах, не дошли на погребението. Присъствали само няколко души, които живееха в близост до гробищата, и селският поп. Май общината се бе заела с изпращането ѝ на оня свят. Аз също не бях там, но съм убеден, че дори в смъртта си по лицето ѝ бе изписано онова сериозно изражение, което и вменяваше дългът ѝ. И какво от това, че близките и хора не бяха дошли да я изпратят. Те са млади, влече ги животът. Тя своето, което можа, беше го извършила.

Редактор - Елена Диварова